Много хора смятат, че книгоиздаването е спокойна, кротка и леко скучна работа, в която по цял ден седиш на удобно кресло край прозореца, четеш книги и отпиваш от красива чаша с чай.
Истината е, че тази идилична представа има толкова общо с реалността, колкото шльокавицата с българската азбука.
Особено инфарктни са моментите, в които се работи с много кратки срокове, за да съвпадне излизането на книгата с някое важно събитие – панаир на книгата, специален празник или повод.
Не помня вече каква беше причината да бързаме с излизането на „На живот и смърт“. Спомням си как целият екип стоеше до бюрото на дизайнера Радослав Донев и обсъждаше детайли по корицата. Тя трябваше да влезе за печат до края на работния ден, но шестото ми чувство нашепваше, че трябва да изчакаме малко.
Докато Ради подготвяше файловете за печат, аз продължих работата си по прессъобщението за книгата и проучванията си за Роуботъм – страхотен писател, който сам споделя, че голяма част от написаните от него книги не носят името му, защото е работил като „писател в сянка“ за други автори, музикални звезди и политици.
Когато подготвям пресматериали за някой автор, се превръщам в класически интернет stalker – няма нещо, което да е онлайн и да остане скрито от мен. Всъщност откритието ми не беше никак скрито, даже напротив – беше последния туит на Роуботъм, който споделяше, че същата вечер е в Лондон на връчването на Daggers – литературна награда, която се присъжда от британската Асоциация на криминалните автори. Този приз е синоним на качество в криминалния жанр вече повече от половин век. Първите отличия са раздадени през 1955 г., само две години след създаването на организацията.
Спомням си, че много ентусиазирано предложих на колегите да изчакаме един ден, преди да изпратим корицата за печат – ами ако Роуботъм спечелеше тази нощ? Щеше да е страхотно и можехме да сложим текст за наградата на първа корица. „Кои са другите номинирани в неговата категория?“, попита Димитър Риков. Проверихме и надеждите и ентусиазмът ни леко посърнаха – сред петимата номинирани бяха имената на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт… Нещата никак не изглеждаха добре за нашето момче. Дали имаше смисъл да забавим печата с един ден?
Понякога обаче човек трябва да слуша шестото си чувство и с малко повече настояване, уговаряне и молби успях да убедя колегите, че си струва. Защото вече бях чела романа и знаех, че това е една много специална история. Бях взела присърце историята на Оуди и бях сигурна, че дори Стивън Кинг не може да измисли толкова вдъхновяваща книга за силата на човешкия дух, която в същото време да съдържа напрегната криминална загадка, приятна любовна история и да е написана с чувство за хумор. И така, оставаше само да преспим и рано сутринта да разберем резултатите.
Оказа се, че за разлика от Man Booker и Нобеловата награда, никой не излъчва наградите Daggers на живо в интернет, а моето клето сърце, изпълнено с надежди за бляскавото бъдеще на Роуботъм (и Оуди) и триумфалното ми влизане в офиса на следващия ден, не можеше да изтърпи до официалния прес. И тогава се сетих къде за първи път видях информацията за наградите и номинацията на Роуботъм – в Twitter. Намерих официалния профил на Асоциацията и… Започнах да натискам F5. С всяко рефрешване се обявяваше нова категория, нов победител (категориите са двайсетина, всяка с различно име и награда). Минаваше полунощ, а аз стоях в леглото с компютър в скута, гледах снимки от премиерата и стисках палци до посиняване. И тогава излезе този туит:
The winner of the CWA Goldsboro Gold Dagger 2015 is @michaelrobotham #cwadaggers pic.twitter.com/2QWkrm6ktt
— The CWA (@the_cwa) September 29, 2015
Изпищях. Зарадвах се повече, отколкото ако бяха дали наградата лично на мен. Оказа се, че радостните ми изблици са събудили съквартирантката ми, която дойде да провери какво се случва (изречението „Роуботъм получи Златен кинжал“ изобщо не ѝ подейства толкова мотивиращо, колкото на мен).
Мисля, че изпратих имейл на колегите, но не съм сигурна 🙂
На другия ден преработихме цялостно корицата, за да има място за новоспечелената награда.
И навярно заради отличието, гордо сложено на корицата, а може би заради това, че книгата разказваше интересна и напрегната история – „На живот и смърт“ спечели читателските сърца в България и беше едно от най-търсените заглавия на „Софтпрес“ в следващите няколко месеца.