25 години Софтпрес

Как „Тайната градина“ на Джохана Басфорд разцъфна на български

Отвън книгоиздаването изглежда много творчески и хаотичен сектор, в който нещата се случват на магия или с благоволението на съдбата. Чували сте историите за Роулинг и Луиз Пени, получили по над 40 отказа, преди да бъдат забелязани от далновидни редактори. 

Историята познава и обратните примери – издателства, впечатлени от даден автор, му предлагат да разработи за тях определен проект. Такъв е случаят с шотландката Джохана Басфорд. Тя е талантлив дизайнер и илюстратор, чийто специфичен стил привлича вниманието на издателство Laurence King Publishing, специализирано в издаването на луксозни книги за хоби и творчество. Те ѝ предлагат да създаде книга за оцветяване за възрастни. „Тайната градина“ излиза през 2013 г. и много бързо се превръща в бестселър. Оказва се, че любимото на децата занимание – оцветяването – помага на напрегнатите, тревожни възрастни да се отпуснат и да релаксират, като в същото време събужда креативността им. 

Въпреки голямата популярност на изданията през януари 2015 г. те все още не бяха стигнали до България. Малко след Нова година в издателските офиси е спокойно, дори сънливо. Новите книги се подготвят с по-бавни темпове, съставят се годишни издателски планове (само за да се пренаредят напълно 2 месеца по-късно) и като цяло всички си почиваме от усилената декемврийска книжна фиеста и чакаме пролетта. В един такъв спокоен и леко сънлив ден, в който снегът падаше на парцали по покривите на съседните сгради (едно от предимствата да работиш в офис с френски прозорци на петия етаж несъмнено е гледката), попаднах на картините на Джохана в BoredPanda. Стана ми интересно и разпечатах няколко от поместените в сайта изображения. Листовете останаха на бюрото ми.

Седмица или две по-късно се улових, че когато говоря по телефона или мисля върху някоя задача, оцветявам въпросните разпечатки, вместо да си драскам безсмислени кръгчета в тетрадката. Шестото чувство ме накара да изпратя статията на колегите и да им кажа, че ето – вече няколко дни драскам по въпросните картинки.

– Ами аз бих си оцветявала, защо не. Звучи много приятно.
– И аз.
– И аз.
– Ами и аз.

Подобно единодушие в един издателски офис може да означава само едно – трябва да издадем тази книга. 

Купуването на права за книги понякога прилича на разследване на умел детектив. Нашият мениджър „Авторски права“ Милена Стефанова е същински инспектор Гамаш в това отношение. Бяха нужни немалко писма и разговори, но в крайна сметка „Тайната градина“ стана наша. 

Следващото предизвикателство беше печатът – едно от най-важните неща за книга за оцветяване е именно книжното тяло. Неподходящата хартия може да съсипе изданието. Мениджър „Полиграфия“ в „Софтпрес“ е Гергана Митева, която поръча над 30 различни хартиени мостри и проведе тестови изпитания в офиса – драскахме по тях с моливи, химикалки, акварелни боички и каквото друго ни хрумна, за да изберем онази хартия, която ще направи удоволствието от книгите на Джохана пълноценно изживяване за бъдещите ни оцветяващи. 

В печатницата също се постараха да направят най-красивата книга – със златно фолио на корицата, със скрити плакати и най-вече  – с красиви крилца.

Книгите на Джохана получиха страхотен прием в България и ни доведоха много нови приятели. Създадохме и място, където да си говорим – фейсбук групата „Тайната градина на рисувателните книги“, в която днес има почти 3000 души.

Снимка на публикацията: Надя Василска от фейсбук групатаТайната градина на рисувателните книги“

Posted in 25 години СофтпресLeave a Comment on Как „Тайната градина“ на Джохана Басфорд разцъфна на български

Една безсънна нощ с Майкъл Роуботъм

Много хора смятат, че книгоиздаването е спокойна, кротка и леко скучна работа, в която по цял ден седиш на удобно кресло край прозореца, четеш книги и отпиваш от красива чаша с чай.

Истината е, че тази идилична представа има толкова общо с реалността, колкото шльокавицата с българската азбука.

Особено инфарктни са моментите, в които се работи с много кратки срокове, за да съвпадне излизането на книгата с някое важно събитие – панаир на книгата, специален празник или повод.

Не помня вече каква беше причината да бързаме с излизането на „На живот и смърт“. Спомням си как целият екип стоеше до бюрото на дизайнера Радослав Донев и обсъждаше детайли по корицата. Тя трябваше да влезе за печат до края на работния ден, но шестото ми чувство нашепваше, че трябва да изчакаме малко.

Докато Ради подготвяше файловете за печат, аз продължих работата си по прессъобщението за книгата и проучванията си за Роуботъм – страхотен писател, който сам споделя, че голяма част от написаните от него книги не носят името му, защото е работил като „писател в сянка“ за други автори, музикални звезди и политици.

Когато подготвям пресматериали за някой автор, се превръщам в класически интернет stalker – няма нещо, което да е онлайн и да остане скрито от мен. Всъщност откритието ми не беше никак скрито, даже напротив – беше последния туит на Роуботъм, който споделяше, че същата вечер е в Лондон на връчването на Daggers – литературна награда, която се присъжда от британската Асоциация на криминалните автори. Този приз е синоним на качество в криминалния жанр вече повече от половин век. Първите отличия са раздадени през 1955 г., само две години след създаването на организацията.

Спомням си, че много ентусиазирано предложих на колегите да изчакаме един ден, преди да изпратим корицата за печат – ами ако Роуботъм спечелеше тази нощ? Щеше да е страхотно и можехме да сложим текст за наградата на първа корица. „Кои са другите номинирани в неговата категория?“, попита Димитър Риков. Проверихме и надеждите и ентусиазмът ни леко посърнаха – сред петимата номинирани бяха имената на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт… Нещата никак не изглеждаха добре за нашето момче. Дали имаше смисъл да забавим печата с един ден?

Понякога обаче човек трябва да слуша шестото си чувство и с малко повече настояване, уговаряне и молби успях да убедя колегите, че си струва. Защото вече бях чела романа и знаех, че това е една много специална история. Бях взела присърце историята на Оуди и бях сигурна, че дори Стивън Кинг не може да измисли толкова вдъхновяваща книга за силата на човешкия дух, която в същото време да съдържа напрегната криминална загадка, приятна любовна история и да е написана с чувство за хумор. И така, оставаше само да преспим и рано сутринта да разберем резултатите.

Оказа се, че за разлика от Man Booker и Нобеловата награда, никой не излъчва наградите Daggers на живо в интернет, а моето клето сърце, изпълнено с надежди за бляскавото бъдеще на Роуботъм (и Оуди) и триумфалното ми влизане в офиса на следващия ден, не можеше да изтърпи до официалния прес. И тогава се сетих къде за първи път видях информацията за наградите и номинацията на Роуботъм – в Twitter. Намерих официалния профил на  Асоциацията и… Започнах да натискам F5. С всяко рефрешване се обявяваше нова категория, нов победител (категориите са двайсетина, всяка с различно име и награда). Минаваше полунощ, а аз стоях в леглото с компютър в скута, гледах снимки от премиерата и стисках палци до посиняване. И тогава излезе този туит:

Изпищях. Зарадвах се повече, отколкото ако бяха дали наградата лично на мен. Оказа се, че радостните ми изблици са събудили съквартирантката ми, която дойде да провери какво се случва (изречението „Роуботъм получи Златен кинжал“ изобщо не ѝ подейства толкова мотивиращо, колкото на мен).

Мисля, че изпратих имейл на колегите, но не съм сигурна 🙂

На другия ден преработихме цялостно корицата, за да има място за новоспечелената награда.

И навярно заради отличието, гордо сложено на корицата, а може би заради това, че книгата разказваше интересна и напрегната история –  „На живот и смърт“ спечели читателските сърца в България и беше едно от най-търсените заглавия на „Софтпрес“ в следващите няколко месеца.

Posted in UncategorizedLeave a Comment on Една безсънна нощ с Майкъл Роуботъм

Как превърнахме заслон „Казана“ в Пирин във високопланинска зона за четене

Книгоиздаването е приключение – това ще потвърди всеки, докосвал се до нашия бизнес (дори да не е натрупал 25 години опит в него, както сме ние от „Софтпрес“). За нас обаче ежедневната работа с книгите не е достатъчно дръзко предизвикателство, затова обичаме да се впускаме в нови, рискови изпитания. Едно такова хвърляне на ръкавицата към природата описва в днешната ни история главният редактор на издателството Димитър Риков.

Преди години първите три места в личния ми топ 10 на любимите забавления се заемаше от книгите, тежката музика и Пирин (не задължително в този ред). А най-забавно бе съчетанието на трите: с музика или аудиокнига в слушалките, с раницата на гърба, дни и нощи по смълчаните бели камъни на Пирин.

След успешното завършване на задължителен курс по търпение и каляване на нерви (казармата) записах магистратура „Преводач и редактор“, а малко след това започнах работа в издателския бранш. Няколко години по-късно намерих истинското си място в семейството на „Софтпрес“, а по същото време станах част и от списанието за рок и метъл музика „ПроРок“. Добавим ли и че два пъти месечно ходех до Пирин, излизаше, че повечето ми мечти се бяха сбъднали.

Планината смирява човек. Винаги съм си мислел, че само наивниците използват израза „аз покорих върха“. Обратното е всъщност – планината покорява пътешественика и оставя в него неизличими гледки и спомени. В съчетание с прекрасна музика или книга усещането да си на определено място в Пирин придобива необяснима завършеност, която граничи с откровение.

С моите приятели Сивков, Манчев и Ивака избрахме да оставим нещо от себе си в Пирин – дребен жест на фона на мраморната й красота, която ще остане дълго след правнуците на правнуците ни. И все пак – избрахме да поправим заслон „Казана“, защото често ни е спасявал в бури и виелици, а бе в окаяно състояние.

Изчислихме какво е нужно, а след разговор със собствениците на „Софтпрес“ стана ясно, че разходите се поемат от издателството.

Беше истинско предизвикателство при почти 500 метра денивелация да влачим по планинските пътеки дървени талпи и дъски, инструменти, панти от ковано желязо, боя, битумно покритие за покрива, газова горелка с газова бутилка, за да разтопим битума (че да залепне), стъклопакет за прозорчето (за да влиза светлина), храна, алкохол и наргиле (за настроение), даже един случаен радетел за планински приключения (Лазар). Взех също една от най-търсените книги на „Софтпрес“ по онова време – „Духовните закони на живота“, и я добавих към багажа.

Оставихме тефтер за препоръки и хвалби, който само за два-три месеца беше изпълнен с благодарствени слова, а неизвестен запален читател явно бе решил да отнесе книгата „Духовните закони на живота“ със себе си у дома.

Две или три разходки по-късно заслон „Казана“ се сдоби с два нара за спане, свежа фасада, уютен прозорец, затваряща се врата, некапещ покрив, дори маса.

Години по-късно посветихме есенния си издателски тиймбилдинг на Пирин и в частност на заслон „Казана“. Цялото семейство „Софтпрес“ (колеги със съпрузите и децата си) се изкачиха до миниатюрния планински дом и се порадваха на новото му гостоприемство.

Сега личният ми топ 10 на интересните преживявания се оглавява от съпругата и двете ми деца. Но музиката е до мен във всеки миг (в офиса обикновено работя със слушалки), а с децата слушаме „яко метъл“ на грамофона. Книгите са ми професия, а Пирин още носи в прегръдката си поправения от нас заслон „Казана“.

Не пропускайте и първата история в юбилейния блог „25 години Софтпрес“ – „Софтпрес: Началото“.

Posted in 25 години СофтпресTagged , , , Leave a Comment on Как превърнахме заслон „Казана“ в Пирин във високопланинска зона за четене

Софтпрес: началото

Станислав Минчев, Светослав Бонев и Димитър Митев с някои от първите издания на „Софтпрес“

Историята на „Софтпрес“ започва преди четвърт век в Студентски град. Две момчета от първи курс се оказват съседи в култовия осми блок. Макар и съвършено различни като възгледи и като характери, двамата си допадат още от самото начало.

Димитър е от Хасково – отличник от десетки олимпиади по математика и физика, упорит и пълен с предприемачески планове, уверен, че за нищо на света няма да работи за друг освен за себе си. Дал е честна дума на майка си, че няма да си прави фирма, нито да започва какъвто и да е бизнес, преди да завърши висшето си образование. И спазва обещанието си… почти: завършва с лекота, но все пак започва бизнес, и то с фирмата на майка си (но за това след малко).

Станислав е от Добрич, където по нежелание изучава в механотехникума двигатели с вътрешно горене. Сърцето му обаче го тегли към компютрите и от двигателист става дигиталист – приемат го в Софийския университет в специалност „Информатика“. Пъргавият му ум ражда безброй идеи, а бизнес нюхът му в повечето случаи го води в правилната посока (за едно лудо приключение в Чехия ще стане дума по-късно). С времето научава за себе си, че колкото и да е странно – има ли мечта, то тя се сбъдва по-бързо, отколкото е очаквал. Оптимист от реалистичен тип, той обича да се бори с проблемите, когато възникнат, както и да програмира различни неща за забавление – някои от първите български вируси например, а по-късно и операционна система (!).

И двамата споделят едно общо нещо – освен купоните, компаниите и студентските неволи: желание да работят много, за да постигнат успеха.

Как тръгват по пътя на книгоиздаването? Във времената без интернет и без специализирана литература на български език гладът за наръчници за боравене със софтуер и хардуер е огромен. Само едно държавно издателство публикува качествени книги, но с бавни темпове. В съседство няколко техни колеги вече са започнали книгоиздателска дейност, при това успешно. Димитър и Станислав не умуват дълго и решават също да опитат.

Стартират с книга по математика през 1993 г. – заглавието е „Решения на задачите от учебника по геометрия 8 клас“, като задачите в помагалото са ги решили самите те. Предизвикателствата по предпечатната подготовка са сериозни, на Димитър му се налага в кодовата таблица на шрифта да добавя липсващите по онова време векторни математически символи и знаци, които сам рисува, за да усъвършенства и ускори процеса.

Бъдещето обаче принадлежи на компютрите, а и двамата плуват в дълбоките води на висшата математика и информатиката. Хората в България през 1994 г., макар и плахо, искат да знаят повече за IBM и Microsoft, ето защо Станислав и Димитър решават да продължат с книги за компютри.

Със спестените си пари от предишен бизнес (преди да го приемат в университета) Димитър купува компютър с процесор 386 и един от първите лазерни принтери – модел HP 4L. Двамата започват да превеждат различни статии и упътвания, свързвани с прекъсването, т.е. хардуерния сигнал, при който процесорът спира текущата програма. Работят ден и нощ, понякога без да спят. Стиви (както приятелите наричат Станислав) прави корицата на CorelDraw – рендването на изображението отнема часове. Митака странира епохалните 650 страници на Word, а разпечатката на хартия (а после и на паус) на бавния за времето си принтер продължава с часове.

Резултатът е наръчникът с легендарното име „Тайните прекъсвания на Microsoft и IBM“, който излиза в две части. Много други техни приятели и колеги са част от процеса, но за тях също ще стане дума в следващите материали.

Разбира се, възниква първият проблем – парите за печат не достигат. В посткомунистическата България рекламата е интересно явление със свои закони. Станислав и Димитър отиват в българския офис на голяма световна IT фирма и опитват да убедят мениджъра, че си струва да рекламира в книга. Когато научава, че имат в портфолиото си издадена само една книга (въпросната „Решения на задачите от учебника по геометрия 8 клас“), а името на издателството е „Агрофрукт“ (село Малево), изпада в недоумение, а след миг – в искрен смях. Факт – единствената фирма, която за момента Димитър и Станислав могат да използват за смелите си книгоиздателски идеи, е фирмата на майката на Димитър, която се занимава с търговия на зеленчуци – „Агрофрукт“. Според спомените и на двамата на мениджъра му е било толкова забавно и интересно дали изобщо фирма с име „Агрофрукт“ и планове да издава компютърна литература ще прокопса, че решава да плати за реклама на вътрешна страница на книгата от чисто любопитство. Когато седмици по-късно получава няколко рекламни екземпляра от „Тайните прекъсвания на Microsoft и IBM“, е изумен – не защото рекламата е почти професионално поместена, а защото книгата изобщо е излязла от печат.

Печатницата, на която се спират, е в Хасково и има достъпни цени, но не и за студенти. Двамата решават да поискат заем от известен с благосклонността си към такива инициативи преподавател от минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски“. Когато ги изслушва, той поставя едно условие – че ще им даде назаем 70 000 лева (тогава около 2500 марки), ако обещаят да ги върнат до две седмици. Димитър и Станислав очакват, че книгата ще се купува с интерес от книготърговците на големи и малки книжарници, и гарантират, че срокът е приемлив.

Изненадата им е пълна, защото двайсет и четири часа след отпечатването си книгата е почти разпродадена. Успяват да върнат парите не за две седмици, а за един ден.

Първата стъпка е направена, начален капитал вече има и двамата приятели регистрират своя фирма. Обмислят се няколко варианта на „-прес“, но накрая се утвърждава СофтПрес. В самото име съдружниците са закодирали пътя на един цял бранш, което показва не само предприемачески дух, но и далновидност. „Прес“ е връзката с печата, а „Софт“ е мостът към ерата на електронните книги, при която софтуерните технологии ще водят бранша напред.

Ето така преди четвърт век в България изгрява звездата на издателството, което ще промени пазара у нас и ще се наложи като една от най-големите и иновативни компании.

Posted in 25 години СофтпресLeave a Comment on Софтпрес: началото