Франкфурт е градът, където веднъж годишно издателства от всички страни се събират да обменят опит, да уговарят сделки за купуване и продаване на права и да се потопят в огромното разнообразие от книги.
Вече повече от десет години посещавам с колегите това специално за всички книголюбци мероприятие и винаги оставаме изненадани от нещо ново. Този път изненадата беше изключителна, защото дойде като гръм от ясно небе и показа как поговорката, че светът е малък, важи с пълна сила където и да сме.
Преди по-малко от година издателство „Софтпрес“ публикува биографията на Христо Стоичков. След повече от 60 000 екземпляра тираж и представяния на книгата в 11 града в България, както и специални събития пред хиляди българи в Лондон, Чикаго и Торонто, тази книга започна да получава и заслужения интерес от издатели извън пределите на родината.
Ще разкрием повече информация от кухнята – водещ полски издател вече лицензира и преведе книгата на полски, а Ицо се стяга за пътешествие до Варшава за премиерата; текат преговори с издатели за лицензиране на книгата на испански и английски език, а Франкфуртският панаир на книгата беше и мястото за среща с един от испанските издатели, пожелали да издадат биографията на Камата на испански език.
Собственикът на издателството се беше свързал с нас буквално в последния момент и уговорката ни бе да се видим в едно от кафенетата на панаира. Човекът беше точен и дойде навреме, след което започна разпалено да обяснява как всъщност е научил за книгата на Ицо.
Оказа се, че отдавна е фен на Стоичков, от времената му в Барселона, и винаги е искал да знае повече за живота му. Но голямата ни изненада беше, че в действителност е научил за излизането на биографията по много странен начин. Винаги когато се прибирал от офиса към къщи, поглеждал към стоянката на такситата пред сградата на издателството, за да се увери, че любимият му шофьор е там. Въпросният любим шофьор бил толкова словоохотлив, че превръщал прибирането към дома в интересно и незабравимо преживяване.
Да, шофьорът се оказа българин. От години нашенецът работел там и му се носела слава на духовит сладкодумец. Именно от него испанският издател разбрал, че Стоичков е издал биография. Че книгата е страхотна и всичко в нея е издържано в безкомпромисния му стил – открито, нападателно, без фалш и сладки думи.
Останалото било лесно – гугъл и английската версия на сайта ни бързо дали контакт за връзка с нас.
Гледаме с колегите ентусиазирания испанец и го слушаме как хвали Стоичков. Разпитва за книгата, за спорта в годините на соца, обсъждаме САЩ’94 и съвсем характерно за горещата кръв на испанците – пали се, когато си спомня как съдията отмени гола на Ицо срещу Нигерия през 1994.
Светът е малък. Не знаем дали точно с този издател ще работим по испанския превод на „Христо Стоичков. Историята“, но едно е сигурно – българите оставят следа навсякъде по света. И без значение какво и къде работим, понякога една дума, един разговор или (най-вече) примерът ни създава нагласи, променя мнения, вдъхновява и строи мостове. Или пък руши.
Стоичков печели „Златната топка“, въпреки че са му казвали как не става за футболист и са му забранявали да играе изобщо.
Още преди две години ние от „Софтпрес“ бяхме сигурни, че биографията на Ицо ще се чете от много хора, въпреки че различни „съветници“ и „специалисти“ твърдяха как книга и Стоичков са две несъвместими неща.
Десетки хиляди хора у нас и в различни краища на света си взеха биографията на Камата, въпреки че пазарната логика уж отхвърля подобни тиражи.
На панаира на книгата във Франкфурт един испанец ни прегърна на раздяла, благодари ни за това, което правим, и ни пожела успех.
А ние пратихме поздрави по него на духовития българин, който работи като шофьор на такси в Барселона.
Всяка есен през септември почти цялото семейство на „Софтпрес“ се събира за ежегодното ни приключение сред природата. Тази година, както сте видели, ако ни следвате в Instagram, посетихме планините Рила и Беласица и се радвахме на слънчевото време в Южна България. Разходихме се до Рилския манастир, обходихме еко пътека Кръста и стигнахме до водопад “Срамежливеца”.
25 години от САЩ’94 и 25 години от създаването на издателство „Софтпрес“
Второто турне на Христо Стоичков за представяне на биографичния бестселър „Христо Стоичков. Историята“ се превърна в шеметно лятно приключение за нас, екипа на „Софтпрес“, както и за всички организатори, домакини и помощници в шестте града, които Камата посети, за да раздаде автографи и да се снима с хилядите си читатели и почитатели.
Сега, от дистанцията на времето, можем да си направим сметка колко специално бе това събитие, както и да благодарим за любовта и интереса към тази златна книга, чийто тираж достигна 50 000 броя.
В Турнето участваха нашата звезда Ицо Стоичков, съавторът на „Историята“ и носител на наградата „Черноризец Храбър“ Владимир Памуков, журналистът Боян Бойчев и шоумените Шкумбата и Иво Райчев. Придружаваше ги екип на бТВ с Иван Боянов, който подготви специален документален филм. Премиерата му е на 8 септември, а ние нямаме търпение да видим как изглежда всичко през техните очи. Корпусът за бързо реагиране се състоеше от екипа на „Софтпрес“ и нашите партньори от дигиталната агенция BookMark.
Христо, впечатлен от организацията и гостоприемството на домакините, беше подготвил специални подаръци – реплики на Златната топка, десетки бутилки от специална селекция ракия и вино с неговия златен номер 8 на етикета, фотоалбуми и разбира се, тонове екземпляри от биографията си с автограф.
Камата започна с посещение на минно-обогатителния комплекс край Панагюрище на „Асарел Медет“ АД. Там Ицо се качи на чудовищния камион „Белаз“, който тежи 130 тона и може да носи като товар още 130 тона. Кавалерът на „Златната топка“ не се притесни и след кратък инструктаж пое волана, за да направи няколко кръгчета. Настъпваше газта със същия хъс, с който настъпи преди години и съдията Аспитарте, и ловко маневрираше по пътя из корпус „Едро трошене“ на мината. Имаше и известно напрежение – при спускане след един завой се наложи мощна намеса на спирачките, но за щастие гигантската машина имаше не една, а няколко спирачки (дори такава с азотно охлаждане на механизма) и камионът с размерите на триетажна къща успешно паркира там, откъдето бе тръгнал. Ицо слезе по стълбата усмихнат и разпалено се зае да обяснява колко е забавно да се шофира такъв товарен гигант.
След ралито се насладихме на панорамата на най-големия открит рудник на Балканите, където разгледахме музея на рудите, поздравихме работниците на смяна от контролната зала, а за финал посетихме и офиса на „Асарел Медет“, където Ицо раздаде автографи на служителите и ръководството, а в замяна получи специалния подарък – копие на фиалата от Панагюрското златно съкровище.
Атака на фенклуба на ЦСКА
На връщане бяхме атакувани с предложение за спонтанна среща с феновете на ЦСКА от местния фенклуб. Дори да ви звучи като клише, че навсякъде, където Ицо спре, настъпват всенародни веселия, повярвайте – истина е. Пред ресторанта, където се бе събрал фенклубът, посрещачите предложиха хляб и сол на Камата, а той потъна в червеното множество с искрена усмивка, готов за автографи и снимки. Камата намери време за кратко да обсъди и един от наболелите въпроси, които касаят отбора. Призна, че не е навътре в подробностите около това предизвикателство, но обеща, че стадион за ЦСКА ще има, при това „без да се късат детелинки, без да се режат дървета“, защото макар и да живее далеч от България, не спира да мисли за успеха на червения тим.
Осмицата цели в десетката
На стрелбището на компанията „Оптикс“, лидер в сектора на оптичното производство, Ицо отново показа точния си мерник. Първо в залата за виртуална стрелба гърмя точно по дивите прасета, които притичваха на екрана. После страстният ловец тества ново поколение едрокалибрена пушка и попадението му беше точно в десетката, при това не веднъж, а няколко пъти.
На площада
Камата прекара няколко часа на слънчевия площад в Панагюрище и раздава автографи, без да спира. След зимното турне поведението на Ицо за нас не е изненада, но за всички останали е: самодисциплината му и футболната му закалка си казват думата – Стоичков не прави паузи, не пие вода, не нервничи, не претупва и не се сърди на понякога особените молби от феновете си. Часове наред приветливо и шеговито посреща всеки фен, а единствената му молба бе да донесем отнякъде чадъри, за да не се пържат на жаркото слънце хората от опашката. Шкумбата и Райчев се грижеха за доброто настроение на чакащите, а песните, шегите и закачките им предизвикаха много смях и ръкопляскания.
Гостуването на Христо Стоичков в Града под липите завинаги ще бъде свързано с каузата „Заедно за Камелия“ – кампания за набиране на средства за трансплантация на стволови клетки на Камелия Добрева, която страда от остра Т-лимфобластна левкемия. Камата, Владимир Памуков и издателство „Софтпрес“ преведоха 11 175 лева за лечението на Камелия – приходите от всички продадени в Стара Загора екземпляри на „Историята“.
Отново в казармата
Придружен от ротния си командир Атанас Ангелов, Камата се върна в поделението, в което е служил. Броени часове по-късно, на същия площад, където едва 18-годишен полага войнишката си клетва да защитава родината, Стара Загора го посрещна с овации, достойни за истински герой – човек, защитил многократно честта на България на бойното поле на най-великата игра на света.
Чудният южен град ни посрещна с подобаваща жега и с пресконференция в хотел „България“. След въпросите на журналистите относно миналото и бъдещето на българския футбол Камата направи кратко обръщение към младежите от няколкото футболни школи, които се бяха събрали в залата. Едно от децата го попита как се стига до Барселона. Ицо се пошегува, че може да е с кола, самолет или влак, но после обясни сериозно, че за да станеш част от който и да е голям европейски футболен гранд, са необходими само три неща: труд, пак труд и най-важното – много труд. За да видят как е изгряла неговата звезда, препоръча на децата да прочетат книгата му, и добави, че трябва да слушат треньора си, да слушат родителите си и да внимават какво им се говори в училище. „За да си най-добрият във футбола, не бива да се отказваш от мечтите си – завърши той. – На мен два пъти ми забраняваха да играя футбол, а ето ме тук сега с тази „Златна топка“ пред вас.“
Празнично откриване и концертен финал
След няколкото часа раздаване на автографи, когато денят си отиде и настъпи вечерта, Ицо посети официалното откриване на обновеното игрище на гимназията „Пейо Яворов“ в Петрич. Кметът Димитър Бръчков му подари специално изработена кама, а Ицо му връчи копие на Златната топка. Празничната атмосфера след прерязването на лентата се пренесе и в хотела, където към компанията на Ицо се присъедини футболистът Петър Михтарски, а за доброто настроение имаше грижата певецът Володя Стоянов. За една от песните Камата не издържа, взе микрофона и изпълни в дует с Володя „Моя страна, моя България“.
Между Петрич и Каварна, освен почти 800 километра, разполагахме и с няколко мига за почивка. Не е тайна, че Христо е запален голфър. Верен на мантрата, че „от сън спомен няма“, Камата не пропусна да удари няколко дупки и показа на всички, че е пренесъл точния си мерник и на този терен.
Каварна ни посрещна с пресконференция, на която присъстваха и деца, трениращи футбол в местния отбор. След като отговори на въпросите на журналистите, Ицо се изправи и завърза непринуден разговор с младите спортисти. Питаше всеки от осемгодишните на каква позиция играе и какви мечти има. Не пропусна да им напомни, че успехът не идва изневиделица, а след много старание и хъс, както и благодарение на отборната игра. Обясни на децата, че футболът е колективна игра, в която АЗ трябва да изчезне, ако искаш да станеш голям футболист. За пример посочи Златната топка и каза, че я е спечелил благодарение на своите колеги и на своето семейство. Изтъкна, че има голяма разлика между това какво значи да изглеждаш и какво значи да си, защото танците в дискотеките, татуировките и зализаните прически те правят добър играч само в социалните мрежи, а не на терена. „Вижте ме мен – завърши той. – Татуировки по мен има ли?“
SONY DSC
Прогнози и резултати
Под лъчите на палещото слънце стадион „Калиакра“ приветства не 100 (както очаквахме), а 700 деца от различни спортни школи в радиус от 100 километра. След приветствието младежите поздравиха Стоичков с майсторски изпълнен народен танц, който той аплодира. Кметицата на Каварна Нина Ставрева подари на всяко дете по една книга, а Ицо даде автограф лично на всичките 700 млади спортни надежди.
След това дойде ред и на останалите фенове, които къде търпеливо, къде ентусиазирано очакваха реда си на тревата и се наслаждаваха на хумористичните закачки от развлекателната програма на шоу дуета Шкумбата-Райчев.
Финалът на няколкочасовото събитие бе по тъмно и впоследствие това се оказа най-дълготрайното раздаване на автографи от цялото турне.
Официалната вечеря се състоя в механа „Българка“, където присъстваха много приятели и познати на Стоичков от Североизточна България, а на екраните на телевизорите отборът на ЦСКА като по поръчка спечели мача срещу Осиек.
Различното в Плевен беше мястото на събитието: изискана вечеря в елитния ресторант Life. Феновете бяха разграбили всички куверти, а атмосферата в ресторанта бе повече от празнична. Почитателите изчакаха Ицо да дойде и да вечеря, защото по програма раздаването на автографи бе предвидено за 21.30, но малко след като влезе и се здрависа с лични приятели и организатори, Ицо категорично отказа да се храни, преди да раздаде автографи. Заедно със своята Златна топка той приветства всеки от гостите на ресторанта и не отказа нито снимки, нито кратък разговор, какъвто форматът на събитието предполагаше.
Докато вървеше подписването, започна и благотворителният търг, по време на който за около половин час се събраха повече от 2000 лева. Гостите на галавечерята наддаваха за тениска и ръкавици на именития мексикански вратар Хорхе Кампос. Най-силен интерес имаше към тениската на Камата от времето му в националния отбор, която той лично разписа за новия й собственик. Заедно с домакините от Life и с гостите дарихме събраните средства за закупуване и даряване на импланти на жени с карцином на гърдата, мобилна стоматологична помощ в малките населени места и даряване на зъбни протези на социално слаби възрастни хора.
Шкумбата и Райчев този път имаха неочакван помощник. В програмата им, наред с песните и закачите, които бяха тяхно дело, се включи Пламен Гетов с няколко песни на гръцки език.
Ицо изтъкна, че никога няма да забрави уроците на терена, които е научил от Гетов. Двамата се върнаха назад в спомените си, когато Пламен е учил младите в ЦСКА как се бият удари и как се правят финтове на терена – все неща, които Ицо потвърди, че са му помогнали да стигне толкова далеч.
Празненството продължи до късно, придружено с танци и песни.
Най-амбициозното събитие от Турнето. Арена Монбат събра хиляди почитатели на Ицо, а специални гости на Стоичков бяха седемкратният световен, европейски и олимпийски шампион от Атланта-96 Валентин Йорданов, най-бързата бяла жена в света Анелия Нунева (преди да изгрее звездата на Ивет Лалова) и легендата на българския волейбол Любомир Ганев.
По време на пресконференцията Камата получи фланелка на „Дунав“ с №8 и сподели спомените си отпреди години, когато също като във филма „Щастливец 13“ е щял да бъде вербуван за футболния тим на Русе.
Заместник-кметът по европейското развитие в община Русе Страхил Карапчански връчи на Стоичков малко копие на емблемата на Русе – Статуята на свободата. Камата върна жеста с копие на Златна топка. Оказа се, че Камата е приготвил неочакван подарък не само за жителите на Русе, но и за почитателите на спорта от цяла България – той дари на помещаващия се в залата музей на спорта „Луи Айер“ първите футболни обувки, изработени специално за него като професионален играч и екип на „Барселона“, с който е играл по терените в Испания и Европа.
Истинска еуфория настъпи, когато Ицо влезе в голяма зала на Арена Монбат и разбра какво са му подготвили. Стотина деца от различни детски градини пресъздадоха ключовите моменти от футболните победи на националния ни тим от САЩ’94. Малчуганите „вкарваха голове“ на Гърция, Аржентина, Мексико, Германия и Италия, а на видеостената вървеше кратък филм, вдъхновен от подвизите на златните ни момчета от световното в Америка преди 25 години.
Ицо през цялото време стоеше прав и искрено се разчувства (в един момент опита да скрие издайническа сълза), докато гледаше как петгодишни и шестгодишни деца ритат топката и се нареждат под формата на надписа САЩ’94. Накрая отиде при тях да ги поздрави, а те се хвърлиха да го прегръщат.
Следващите няколко часа от събитието протекоха по познатия вече план – автографи, снимки, усмивки, прегръдки, признания от феновете, закачки и песни от тандема Райчев-Шкумбата.
След празничната вечеря в тесен кръг сред приятели и познати Камата благодари на всички и с това шеметното турне приключи.
Най-подобаващият финал на този пътеписен материал навярно е следното изречение, което обиколи социалните мрежи и медиите в страната и което е най-изчерпателно относно успеха на книгата „Христо Стоичков. Историята“:
1 книга, 6 града, 8 дни (и нощи), 10 000 автографа.
Отвън книгоиздаването изглежда много творчески и хаотичен сектор, в който нещата се случват на магия или с благоволението на съдбата. Чували сте историите за Роулинг и Луиз Пени, получили по над 40 отказа, преди да бъдат забелязани от далновидни редактори.
Историята познава и обратните примери – издателства, впечатлени от даден автор, му предлагат да разработи за тях определен проект. Такъв е случаят с шотландката Джохана Басфорд. Тя е талантлив дизайнер и илюстратор, чийто специфичен стил привлича вниманието на издателствоLaurence King Publishing, специализирано в издаването на луксозни книги за хоби и творчество. Те ѝ предлагат да създаде книга за оцветяване за възрастни. „Тайната градина“ излиза през 2013 г. и много бързо се превръща в бестселър. Оказва се, че любимото на децата занимание – оцветяването – помага на напрегнатите, тревожни възрастни да се отпуснат и да релаксират, като в същото време събужда креативността им.
Въпреки голямата популярност на изданията през януари 2015 г. те все още не бяха стигнали до България. Малко след Нова година в издателските офиси е спокойно, дори сънливо. Новите книги се подготвят с по-бавни темпове, съставят се годишни издателски планове (само за да се пренаредят напълно 2 месеца по-късно) и като цяло всички си почиваме от усилената декемврийска книжна фиеста и чакаме пролетта. В един такъв спокоен и леко сънлив ден, в който снегът падаше на парцали по покривите на съседните сгради (едно от предимствата да работиш в офис с френски прозорци на петия етаж несъмнено е гледката), попаднах на картините на Джохана в BoredPanda. Стана ми интересно и разпечатах няколко от поместените в сайта изображения. Листовете останаха на бюрото ми.
Седмица или две по-късно се улових, че когато говоря по телефона или мисля върху някоя задача, оцветявам въпросните разпечатки, вместо да си драскам безсмислени кръгчета в тетрадката. Шестото чувство ме накара да изпратя статията на колегите и да им кажа, че ето – вече няколко дни драскам по въпросните картинки.
– Ами аз бих си оцветявала, защо не. Звучи много приятно. – И аз. – И аз. – Ами и аз.
Подобно единодушие в един издателски офис може да означава само едно – трябва да издадем тази книга.
Купуването на права за книги понякога прилича на разследване на умел детектив. Нашият мениджър „Авторски права“ Милена Стефанова е същински инспектор Гамаш в това отношение. Бяха нужни немалко писма и разговори, но в крайна сметка „Тайната градина“ стана наша.
Следващото предизвикателство беше печатът – едно от най-важните неща за книга за оцветяване е именно книжното тяло. Неподходящата хартия може да съсипе изданието. Мениджър „Полиграфия“ в „Софтпрес“ е Гергана Митева, която поръча над 30 различни хартиени мостри и проведе тестови изпитания в офиса – драскахме по тях с моливи, химикалки, акварелни боички и каквото друго ни хрумна, за да изберем онази хартия, която ще направи удоволствието от книгите на Джохана пълноценно изживяване за бъдещите ни оцветяващи.
В печатницата също се постараха да направят най-красивата книга – със златно фолио на корицата, със скрити плакати и най-вече – с красиви крилца.
Книгите на Джохана получиха страхотен прием в България и ни доведоха много нови приятели. Създадохме и място, където да си говорим – фейсбук групата „Тайната градина на рисувателните книги“, в която днес има почти 3000 души.
Снимка на публикацията: Надя Василска от фейсбук групата„Тайната градина на рисувателните книги“
Много хора смятат, че книгоиздаването е спокойна, кротка и леко скучна работа, в която по цял ден седиш на удобно кресло край прозореца, четеш книги и отпиваш от красива чаша с чай.
Истината е, че тази идилична представа има толкова общо с реалността, колкото шльокавицата с българската азбука.
Особено инфарктни са моментите, в които се работи с много кратки срокове, за да съвпадне излизането на книгата с някое важно събитие – панаир на книгата, специален празник или повод.
Не помня вече каква беше причината да бързаме с излизането на „На живот и смърт“. Спомням си как целият екип стоеше до бюрото на дизайнера Радослав Донев и обсъждаше детайли по корицата. Тя трябваше да влезе за печат до края на работния ден, но шестото ми чувство нашепваше, че трябва да изчакаме малко.
Докато Ради подготвяше файловете за печат, аз продължих работата си по прессъобщението за книгата и проучванията си за Роуботъм – страхотен писател, който сам споделя, че голяма част от написаните от него книги не носят името му, защото е работил като „писател в сянка“ за други автори, музикални звезди и политици.
Когато подготвям пресматериали за някой автор, се превръщам в класически интернет stalker – няма нещо, което да е онлайн и да остане скрито от мен. Всъщност откритието ми не беше никак скрито, даже напротив – беше последния туит на Роуботъм, който споделяше, че същата вечер е в Лондон на връчването на Daggers – литературна награда, която се присъжда от британската Асоциация на криминалните автори. Този приз е синоним на качество в криминалния жанр вече повече от половин век. Първите отличия са раздадени през 1955 г., само две години след създаването на организацията.
Спомням си, че много ентусиазирано предложих на колегите да изчакаме един ден, преди да изпратим корицата за печат – ами ако Роуботъм спечелеше тази нощ? Щеше да е страхотно и можехме да сложим текст за наградата на първа корица. „Кои са другите номинирани в неговата категория?“, попита Димитър Риков. Проверихме и надеждите и ентусиазмът ни леко посърнаха – сред петимата номинирани бяха имената на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт… Нещата никак не изглеждаха добре за нашето момче. Дали имаше смисъл да забавим печата с един ден?
Понякога обаче човек трябва да слуша шестото си чувство и с малко повече настояване, уговаряне и молби успях да убедя колегите, че си струва. Защото вече бях чела романа и знаех, че това е една много специална история. Бях взела присърце историята на Оуди и бях сигурна, че дори Стивън Кинг не може да измисли толкова вдъхновяваща книга за силата на човешкия дух, която в същото време да съдържа напрегната криминална загадка, приятна любовна история и да е написана с чувство за хумор. И така, оставаше само да преспим и рано сутринта да разберем резултатите.
Оказа се, че за разлика от Man Booker и Нобеловата награда, никой не излъчва наградите Daggers на живо в интернет, а моето клето сърце, изпълнено с надежди за бляскавото бъдеще на Роуботъм (и Оуди) и триумфалното ми влизане в офиса на следващия ден, не можеше да изтърпи до официалния прес. И тогава се сетих къде за първи път видях информацията за наградите и номинацията на Роуботъм – в Twitter. Намерих официалния профил на Асоциацията и… Започнах да натискам F5. С всяко рефрешване се обявяваше нова категория, нов победител (категориите са двайсетина, всяка с различно име и награда). Минаваше полунощ, а аз стоях в леглото с компютър в скута, гледах снимки от премиерата и стисках палци до посиняване. И тогава излезе този туит:
Изпищях. Зарадвах се повече, отколкото ако бяха дали наградата лично на мен. Оказа се, че радостните ми изблици са събудили съквартирантката ми, която дойде да провери какво се случва (изречението „Роуботъм получи Златен кинжал“ изобщо не ѝ подейства толкова мотивиращо, колкото на мен).
Мисля, че изпратих имейл на колегите, но не съм сигурна 🙂
На другия ден преработихме цялостно корицата, за да има място за новоспечелената награда.
И навярно заради отличието, гордо сложено на корицата, а може би заради това, че книгата разказваше интересна и напрегната история – „На живот и смърт“ спечели читателските сърца в България и беше едно от най-търсените заглавия на „Софтпрес“ в следващите няколко месеца.
Книгоиздаването е приключение – това ще потвърди всеки, докосвал се до нашия бизнес (дори да не е натрупал 25 години опит в него, както сме ние от „Софтпрес“). За нас обаче ежедневната работа с книгите не е достатъчно дръзко предизвикателство, затова обичаме да се впускаме в нови, рискови изпитания. Едно такова хвърляне на ръкавицата към природата описва в днешната ни история главният редактор на издателството Димитър Риков.
Преди години първите три места в личния ми топ 10 на любимите забавления се заемаше от книгите, тежката музика и Пирин (не задължително в този ред). А най-забавно бе съчетанието на трите: с музика или аудиокнига в слушалките, с раницата на гърба, дни и нощи по смълчаните бели камъни на Пирин.
След успешното завършване на задължителен курс по търпение и каляване на нерви (казармата) записах магистратура „Преводач и редактор“, а малко след това започнах работа в издателския бранш. Няколко години по-късно намерих истинското си място в семейството на „Софтпрес“, а по същото време станах част и от списанието за рок и метъл музика „ПроРок“. Добавим ли и че два пъти месечно ходех до Пирин, излизаше, че повечето ми мечти се бяха сбъднали.
Планината смирява човек. Винаги съм си мислел, че само наивниците използват израза „аз покорих върха“. Обратното е всъщност – планината покорява пътешественика и оставя в него неизличими гледки и спомени. В съчетание с прекрасна музика или книга усещането да си на определено място в Пирин придобива необяснима завършеност, която граничи с откровение.
С моите приятели Сивков, Манчев и Ивака избрахме да оставим нещо от себе си в Пирин – дребен жест на фона на мраморната й красота, която ще остане дълго след правнуците на правнуците ни. И все пак – избрахме да поправим заслон „Казана“, защото често ни е спасявал в бури и виелици, а бе в окаяно състояние.
Изчислихме какво е нужно, а след разговор със собствениците на „Софтпрес“ стана ясно, че разходите се поемат от издателството.
Беше истинско предизвикателство при почти 500 метра денивелация да влачим по планинските пътеки дървени талпи и дъски, инструменти, панти от ковано желязо, боя, битумно покритие за покрива, газова горелка с газова бутилка, за да разтопим битума (че да залепне), стъклопакет за прозорчето (за да влиза светлина), храна, алкохол и наргиле (за настроение), даже един случаен радетел за планински приключения (Лазар). Взех също една от най-търсените книги на „Софтпрес“ по онова време – „Духовните закони на живота“, и я добавих към багажа.
Оставихме тефтер за препоръки и хвалби, който само за два-три месеца беше изпълнен с благодарствени слова, а неизвестен запален читател явно бе решил да отнесе книгата „Духовните закони на живота“ със себе си у дома.
Две или три разходки по-късно заслон „Казана“ се сдоби с два нара за спане, свежа фасада, уютен прозорец, затваряща се врата, некапещ покрив, дори маса.
Години по-късно посветихме есенния си издателски тиймбилдинг на Пирин и в частност на заслон „Казана“. Цялото семейство „Софтпрес“ (колеги със съпрузите и децата си) се изкачиха до миниатюрния планински дом и се порадваха на новото му гостоприемство.
Сега личният ми топ 10 на интересните преживявания се оглавява от съпругата и двете ми деца. Но музиката е до мен във всеки миг (в офиса обикновено работя със слушалки), а с децата слушаме „яко метъл“ на грамофона. Книгите са ми професия, а Пирин още носи в прегръдката си поправения от нас заслон „Казана“.
Не пропускайте и първата история в юбилейния блог „25 години Софтпрес“ – „Софтпрес: Началото“.
Станислав Минчев, Светослав Бонев и Димитър Митев с някои от първите издания на „Софтпрес“
Историята на „Софтпрес“ започва преди четвърт век в Студентски град. Две момчета от първи курс се оказват съседи в култовия осми блок. Макар и съвършено различни като възгледи и като характери, двамата си допадат още от самото начало.
Димитър е от Хасково – отличник от десетки олимпиади по математика и физика, упорит и пълен с предприемачески планове, уверен, че за нищо на света няма да работи за друг освен за себе си. Дал е честна дума на майка си, че няма да си прави фирма, нито да започва какъвто и да е бизнес, преди да завърши висшето си образование. И спазва обещанието си… почти: завършва с лекота, но все пак започва бизнес, и то с фирмата на майка си (но за това след малко).
Станислав е от Добрич, където по нежелание изучава в механотехникума двигатели с вътрешно горене. Сърцето му обаче го тегли към компютрите и от двигателист става дигиталист – приемат го в Софийския университет в специалност „Информатика“. Пъргавият му ум ражда безброй идеи, а бизнес нюхът му в повечето случаи го води в правилната посока (за едно лудо приключение в Чехия ще стане дума по-късно). С времето научава за себе си, че колкото и да е странно – има ли мечта, то тя се сбъдва по-бързо, отколкото е очаквал. Оптимист от реалистичен тип, той обича да се бори с проблемите, когато възникнат, както и да програмира различни неща за забавление – някои от първите български вируси например, а по-късно и операционна система (!).
И двамата споделят едно общо нещо – освен купоните, компаниите и студентските неволи: желание да работят много, за да постигнат успеха.
Как тръгват по пътя на книгоиздаването? Във времената без интернет и без специализирана литература на български език гладът за наръчници за боравене със софтуер и хардуер е огромен. Само едно държавно издателство публикува качествени книги, но с бавни темпове. В съседство няколко техни колеги вече са започнали книгоиздателска дейност, при това успешно. Димитър и Станислав не умуват дълго и решават също да опитат.
Стартират с книга по математика през 1993 г. – заглавието е „Решения на задачите от учебника по геометрия 8 клас“, като задачите в помагалото са ги решили самите те. Предизвикателствата по предпечатната подготовка са сериозни, на Димитър му се налага в кодовата таблица на шрифта да добавя липсващите по онова време векторни математически символи и знаци, които сам рисува, за да усъвършенства и ускори процеса.
Бъдещето обаче принадлежи на компютрите, а и двамата плуват в дълбоките води на висшата математика и информатиката. Хората в България през 1994 г., макар и плахо, искат да знаят повече за IBM и Microsoft, ето защо Станислав и Димитър решават да продължат с книги за компютри.
Със спестените си пари от предишен бизнес (преди да го приемат в университета) Димитър купува компютър с процесор 386 и един от първите лазерни принтери – модел HP 4L. Двамата започват да превеждат различни статии и упътвания, свързвани с прекъсването, т.е. хардуерния сигнал, при който процесорът спира текущата програма. Работят ден и нощ, понякога без да спят. Стиви (както приятелите наричат Станислав) прави корицата на CorelDraw – рендването на изображението отнема часове. Митака странира епохалните 650 страници на Word, а разпечатката на хартия (а после и на паус) на бавния за времето си принтер продължава с часове.
Резултатът е наръчникът с легендарното име „Тайните прекъсвания на Microsoft и IBM“, който излиза в две части. Много други техни приятели и колеги са част от процеса, но за тях също ще стане дума в следващите материали.
Разбира се, възниква първият проблем – парите за печат не достигат. В посткомунистическата България рекламата е интересно явление със свои закони. Станислав и Димитър отиват в българския офис на голяма световна IT фирма и опитват да убедят мениджъра, че си струва да рекламира в книга. Когато научава, че имат в портфолиото си издадена само една книга (въпросната „Решения на задачите от учебника по геометрия 8 клас“), а името на издателството е „Агрофрукт“ (село Малево), изпада в недоумение, а след миг – в искрен смях. Факт – единствената фирма, която за момента Димитър и Станислав могат да използват за смелите си книгоиздателски идеи, е фирмата на майката на Димитър, която се занимава с търговия на зеленчуци – „Агрофрукт“. Според спомените и на двамата на мениджъра му е било толкова забавно и интересно дали изобщо фирма с име „Агрофрукт“ и планове да издава компютърна литература ще прокопса, че решава да плати за реклама на вътрешна страница на книгата от чисто любопитство. Когато седмици по-късно получава няколко рекламни екземпляра от „Тайните прекъсвания на Microsoft и IBM“, е изумен – не защото рекламата е почти професионално поместена, а защото книгата изобщо е излязла от печат.
Печатницата, на която се спират, е в Хасково и има достъпни цени, но не и за студенти. Двамата решават да поискат заем от известен с благосклонността си към такива инициативи преподавател от минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски“. Когато ги изслушва, той поставя едно условие – че ще им даде назаем 70 000 лева (тогава около 2500 марки), ако обещаят да ги върнат до две седмици. Димитър и Станислав очакват, че книгата ще се купува с интерес от книготърговците на големи и малки книжарници, и гарантират, че срокът е приемлив.
Изненадата им е пълна, защото двайсет и четири часа след отпечатването си книгата е почти разпродадена. Успяват да върнат парите не за две седмици, а за един ден.
Първата стъпка е направена, начален капитал вече има и двамата приятели регистрират своя фирма. Обмислят се няколко варианта на „-прес“, но накрая се утвърждава СофтПрес. В самото име съдружниците са закодирали пътя на един цял бранш, което показва не само предприемачески дух, но и далновидност. „Прес“ е връзката с печата, а „Софт“ е мостът към ерата на електронните книги, при която софтуерните технологии ще водят бранша напред.
Ето така преди четвърт век в България изгрява звездата на издателството, което ще промени пазара у нас и ще се наложи като една от най-големите и иновативни компании.
